Спасителната маневра е допустима, когато водачът действа в условията на крайна необходимост по чл. 13, ал. 1 НК, с цел да опази живота и здравето на хора или да предотврати увреждане на имущество.

Наказателния кодекс брани правата на субектите като признава възможността да бъде защитавано имущество и съответно причиняване на имуществени вреди. Като дава възможност за оправдаване чрез института на крайната необходимост, включително при т.нар. защитна крайна необходимост.

Практиката обаче приема, че спасителната маневра е неправомерна, когато водачът чрез нарушение на правилата за движение сам и виновно е създал опасността, наложила извършването ѝ.
Този извод съответства на трайното разбиране, че лице не може да черпи права от крайна необходимост, когато собственото му поведение е породило непосредствената опасност.

Подобни ограничения съществуват и в чужди законодателства, но не са възприети в българския НК, който не съдържа подобно изискване.
Институтът на крайната необходимост не се свежда единствено до въпроса за наказателната отговорност за причинените вреди. Когато деецът виновно е създал опасността, той отговаря за вредите, които настъпват при нейното отстраняване, ако те са обхванати от неговата вина. Това обаче не означава, че самото спасително действие, с което се предотвратяват по-значителни вреди, губи правомерния си характер.
Напротив, спасителната дейност запазва своята полезност и правна допустимост дори когато опасността е самопричинена, тъй като тя обективно намалява общия обем на вредите.
Поради това тя не може да бъде третирана като противоправна и не подлежи на отблъскване чрез неизбежна отбрана. Отговорността на дееца произтича от предходното му виновно поведение, а не от самото спасително действие.В подобни хипотези деецът се явява своеобразен посредник на собственото си поведение. Това обстоятелство не налага извод за противоправност на спасителната дейност.
Напротив, тя може да бъде напълно правомерна поради приложимостта на чл. 13, ал. 1 НК, което правилно е подчертано и в ТР № 106-83-ОСНК.
Следователно, макар деецът да не може да се освободи от наказателна отговорност за причинените вреди, той може да се позове на крайна необходимост, за да обоснове, че самото му действие по отстраняване на опасността не е противоправно. В този смисъл всяка намеса срещу него чрез неизбежна отбрана би била неправомерна и би пораждала задължение за обезщетяване.
Неоснователно е разбирането, че за наличието на крайна необходимост трябва да липсва не само безвреден, но и по-малко вредоносен начин за справяне с опасността.

Законът изисква единствено отсъствието на безвредна алтернатива и съотношение между причинените и предотвратените вреди. Изискването за избор на най-малко вредния възможен способ не намира опора в закона и води до неоправдано стесняване на приложното поле на чл. 13 НК.Ограниченията, въведени с ТР № 106-83-ОСНК, не съвпадат със законовите предели на крайната необходимост. Особено проблематично е допускането на увреждане единствено на имущество, но не и на здравето или живота на лица, независимо от необходимостта и съотношението на защитаваните блага. Това води до резултати, които трудно могат да бъдат съвместени с принципите на наказателното право и изискват преосмисляне и съобразяване със съдържанието на чл. 13, ал. 1 НК.

Разширителното тълкуване, при което и неуспешните спасителни действия се оправдават по чл. 13 НК, е неприемливо. Само реалното предотвратяване на по-значителни вреди може да оправдае незачитането на определени правила; при неуспех тези правила запазват пълното си значение.

Заключение

Деецът не може да се освободи от наказателна отговорност за вредите, които виновно е причинил чрез предизвикване на опасността. Той обаче може да обоснове правомерността на спасителното си действие по отстраняването ѝ. Неуспешното отстраняване на опасността не представлява крайна необходимост, а рискова дейност, за която важат съответните правила за безопасност.